Относно сайта

lyonka.life е дългоочаквано пространство реализирано от една необходимост за споделяне, разгръщане на моята душа, на моята същност, на цялото ми същество. То е отклик на един порив за свързване, докосване, осмеляване, взаимодействие.

Заповядай да повървим заедно!

За автора

Казвам се Елена Узунова. От дете близките ме наричат Льонката. Определям се като силно чувствителна и емоционална натура. Още като дете света ми се изглеждаше прекалено суров и несправедлив. Намерих спасение в себе си, в дълбочината си, във въображението си. Не знаех, че така по малко се отдалечавам и откъсвам от реалността, от света, от хората. От мястото, където принадлежа. Така неусетно се приютих в дебрите на болестта наречена Биполярно Афективно Разстройство. Диагностицираха ме след опит за самоубийство и престой в психиатрична клиника. Това се случи 2012г . Бях на почти 30-годишна възраст. Период в човещкият живот, в който човек има свободата да случва, а не да отнема. Ниската самооценка, високите изисквания към мен самата, постоянната неудовлетвореност, собствената вътрешна заблуда довели до усещането за дълбока, истинска омраза към мен самата, до себеотрицание, до желание никога да не бях. Дори и този катарзис в живота ми не бе достатъчен, за да успея да се изтласкам на повърхността. Там където има светлина. Продължавах по принуда, без път и посока. Не виждах нищо друго освен тегоба. А животът не спира, не чака. Но в мен имаше нещо силно и мощно. Моята душа. Тази, която не замря, която не се отказа, която не спираше да свети и шепне с любов. Докато не стигнах до крайно изтощение. Докато не пробвах всякакви варианти на самоунищожение и забрава. Опитах се да "изтрия" миналото в съзнанието си, да забравя, за да боли по-малко. Опитах се да бъда различна от това, което съм. Да ме харесват колкото се може повече хора, за да успея най-после и аз самата да се харесам, да се приема, да се обикна отново. Опитах се да живея с идеята да помагам и да добрувам за другите, тези, които са в нужда.

Бях на люлката на болестта. Която ме тласкаше от периоди на дълбока депресия в състояния, които медицината нарича манийни, а аз истински живот. Наричах ги още прозорци. Прозорци през, които виждах светлина, вкусвах от живота и се опитвах да грапя с каквото мога, да наваксам и компенсирам перииодите, които бях прекарала в застой и празнота. Но преливаща от еуфория, любов и стремеж се изчерпвах, рухвах. Затварях кепенците на прозорците и се оттеглях в собствената си тишина. Това бе време прекарано в самосъжаление,болка, разочарование от собствената ми същност. Но също и на равносметка, прозрения, себеопознаване, търсене на посока и без да го разбирам на израстване. Така крачка след крачка, лутайки се, завръщайки се понякга към себе си, се озовах за пореден път до кръстопът. Трябваше да избера да продължа да пълзя и да се търкалям по дъното или да се осмеля да изляза на повърхността и да продължа жива.

Сега прехвърлила 40-те съм на пътят си в моята посока, с моите мечти, с моето аз, себе си. Благодарна, че продължавам със страхотен партньор до себе си, с голям мой учител, едно прекрасно момченце, с чудесно кученце, с подкрепящо семейство, с приятели и всичко останало.

Образование

Завърших средно образование в "Техникум по ресторантьорство, търговия и обслужване" - град Плевен. Споделям, го защото всеки избор има отражение в нас сега и в бъдещрто ни. Още като дете се страхувах от изпити. Страхът ми да не се изложа и да разбере човека отсреща, че не зная ме смразяваше. Така аз просто избрах лесният път и се записах да уча в техникум без никаква идея за това какво искам.

Имам диплома за бакалавърска степен - инжинер биотехнолог в сегашният "Университет по хранителни технологии" - град Пловдив (когато се записах да уча там все още беше институт)

Образование, което се записах да уча без никакъв интерес, без яснота какво означава. А в отговор на моята глупост и съревнование. Защото трябва и защото сестра ми вече е студентка. Оставих се на възможностите ми в момента. Без никаква предварителна подготовка. Отново избрах най-лесният за мен вариант, който виждах в този момент. Отне ми 13 години, за да се дипломирам. Токкова чужд бе за мен изборът, който съм направила. Дипломирах се не с идеята, че искам да се занимавам в тази посока. А защото идеята да оставя нещо недовършено в живота си ме изяждаше. А също и от уважение към труда на баща ми, който за да можем да учим със сестра ми работеше почти денонощно.

Магистърска степен. В момента съм втора година студентка във "Великотърновски университет Свети Свети Кирил и Методий". Специалност психология. Област, която буди интерес в мен още от техникума. Но собствената ми неувереност, изискванията, които си поставях, ме отказаха от тази посока преди да направя и първата крачка. Казват, че човек не може да избяга от съдбата си. Така след като взех решение, че искам да продължа да живея, а не да съществувам тази идея изплува в съзнанието ми като тласък към моят спасителен бряг. Спомням си ясно как се разхождах и размишлявах за това как от години работя с терапевт и психиатър, но някак не успявам да поискам помощ пълноценно. Реших, че ако се запиша да уча чрез знанията ще съм по-близо до тях и ще зная как да им помогна да ми помогнат. Този път се вслушах в собственият си глас, в собствените си нужди и се записах да уча отново, но този път с някаква идея накъде искам да вървя.

Защо споделям тук

Основната причина е да задоволя една моя необходимост. Преди години приятелка ми каза: ти си като пеперуда. Бяхме се запознали наскоро. Така и не попитах какво има в предвид. Каза ми така те виждам. След време се сетих да това определение. Да бях като пеперуда, но в стадий на какавида. Забулена, скрила се вътре в пашкула и в себе си. Сега се усещам готова да напусна какавидата и да разтворя криле. Чрез споделянето тук искам да вкуся именно от тази свобода да бъда себе си без страх, такава каквато съм. Без необходимостта да се крия. Без да чакам да стана по-добра своя версия, за да живея така както ми се иска. Без да се правя на нещо, което не съм, за да бъда харесвана и приемана.

Другата основна причина да реализирам това пространство е, че във времето видях как се разтварят пред мен хората, когато споделям с тях. Докосвах се до тяхната болка, до тяхното безмислие понякога. Разбрах, че споделяйки собственият си преживелищен опит човек отреща може да се вдъхнови да пробва нещо ново и различно, за да се почувства по-добре. Или просто да се хване за онази невидима нишка, която ти шепне, "Да, ти не си сам в това. И аз бях там и се измъкнах. Оцелях. Намерих своят път." Да намери силите в себе си, за да промени сегашното си състояние.

Тук това пространство може бъде една възможност да се докосваме, да си подаваме ръка, когато имаме нужда, да поплачем дори.

Ще споделям с вас и своите творчески изяви, защото имам доста такива. Обожавам да танцувам например. Харесва ми да пирографирам. А работата с глина е едно истинко вълшебство за мен. Имам идея да споделям творенията и на други автори. Все пак красотата е за да ни радва, зарежда, вдъхновява.

Благодарности

Благодаря на моят партньор в живота! За неговата любов, доверие, подкрепа, вяра. За цялата дълбочина, която притежава. За това, че сме заедно. И разбира се за това, че сътвори това пространство за мен и теб.

Благодаря на семейстовото ми! За подкрепата, за автентичността, за това, че сме заедно.

Благодаря на момченцето, което се осмели да се присъедини към нас. За това, че мога да се наслаждавам на пътят си заедно с него. За уроците, които ми поднася. За най-прекрасната усмивка 😊

Благодаря на един много специален за мен човек! За времето, което споделихме, за пътят, който извървяхме заедно, за любовта, с която ме дари. За подкрепата, разбирането и приемането.

Благодаря на всеки един от вас! За срещите, забавленията, игрите, споделянето, уроците, сълзите, разочарованията.

Благодаря на терапевтите и психиатрите! За доверието, професионализма, човечоността.

Благодаря на себе си! За това, което съм. За това, че повярвах, че мога. За това, че пожелах. За това, че уча. За това, че се осмелих да бъда. Най-вече за това, че съм жива.